РАЗКАЗ НА Красимир Бачков, КОЙТО ПРАВИ ПАРАЛЕЛ МЕЖДУ ДНЕШНОТО СЪСТОЯНИЕ НА БЪЛГАРИЯ И ЕДНА ПСИХИАТРИЯ

 "САМО  ЗА  ЖИВИТЕ"

    "По пътя за работа минавам през двора на болницата за по-направо. Най-грозното нещо са бариерите и платените паркинги наоколо. Над хорската болка и нищета са разперили криле алчността и медицинския фашизъм, които са по-страшни от всички болести. Вместо да осигурят безплатни паркинги, като в LIDL или КАУФЛАНД, за да бъде удобно за трудно подвижни и болни пациенти, търговските дружества, кой знае защо наречени болници печелят от всичко възможно и дори невъзможно. Докторите, полагали хипократова клетва при дипломирането си, са по-гнусни от евреите - търговци, защото в пациентите си виждат предимно банкомати. Това, че има някой читав и по-малко алчен между тях, по принцип не променя нещата. Напоследък има една болест и един начин на лечение, завършващ в подцинкован ковчег. Добрата дума, която е половин лечение липсва, както липсва и надеждата за оцеляване тук! Изобщо, всичко е с краката нагоре и както ни налагат „новата нормалност“, чрез „новият световен ред“, тук вече не се лекуват хора, а се убиват! Всъщност, винаги съм си представял предверието на ада, като нашенска болница…!

   Винаги, минавайки през двора на болницата настръхвам! Пациентите приличат на ходещи некролози, медицинските сестри и лекарите на месари, а циганите, които продават кръвта си за пари, на лешояди! 

   Пред вратата на една частна лаборатория виждам възрастен мъж със зачервено лице, който псува невъздържано. Накарали са го да си слага маска, след като вече от половин година тези парцали отпаднаха, от инструментариума на последователите на д-р Менгеле. Мъжът се оттегля встрани, навежда се и взема камък от близката, запусната откъм грижи градинка. Без да се крие мята камъка, но вместо стъклото на вратата уцелва автомата за кафе, сложен до вратата. Никой не обръща внимание, само две лекарки, застанали до близкия ъгъл надникват и продължават да пушат цигарите си с безразличие. Аз моментално се обръщам встрани и обикалям по съседната алея, защото едната от двете лекарки е личната ми. Не желая да ме вижда, защото ще започне да пита, защо не идвам както преди, за лекарствата си за кръвно, по рецептурна книжка. Трябва да и обяснявам, че вместо по 35 лева за една опаковка, купена от нашите аптеки, съм си купил от Турция по 6 лева, за цяла година. Стигам до сградата на инфекциозната болница и се сещам, как преди година неволно чух от две сестри, също пушещи цигари зад ъгъла, как се радват на ковида. Едната разправяше на другата, че откакто дошла пандемията, в семейството и изплатили два заема и мъжът и вече започнал да си купува уиски, вместо ракия. Тези жени не подозираха, че са по-болни от пациентите им в болницата! Те смятаха всичко с пари и според мен дори бяха умрели, но още не го бяха разбрали. 

  Напускам двора на болницата и излизам на улицата. Крача по тротоара, върху окапали, пъстри есенни листа и сякаш тъпча върху мечтите и надеждите на хората, с които се разминавам. Вече не се чудя и не питам, защо родината ми се превърна в окаяна, рушаща се болница и по-скоро  психиатрия. Интересува ме, колко от българите не само ще оцелеят до пролетта, но ще запазят и душите си в този сбъркан свят! Защото, колкото и отчаяни да сме сега, не след дълго ще дойде пролет, за която ще са нужни живи хора, а не мъртви души!"

   ***Красимир  Бачков***